Костадин Тодоров Костадинов

Благодаря, госпожо Председател. В рамките само на две седмици станахме свидетели на, за съжаление, два поредни гола във вратата на българския национален интерес, ако мога да се изразя в стилистиката на започналото вече първенство по футбол. Първо, миналата седмица станахме свидетели на това как в България беше посрещнат гръцкият министър-председател Мицотакис, който абсолютно ултимативно и спокойно същевременно, на наша територия каза, че настоява България да продължи да дава вода на Гърция, въпреки че Спогодбата изтече и въпреки че няма законово основание това да продължава, защото е в противоречие с европейските правила и норми и разбира се, с българското законодателство. По-големият проблем обаче е, че вчера доста по-силният наш съсед и съюзник едновременно – Турция, направи нещо още по-безпрецедентно и нещо още по-опасно даже, бих казал. Защото, ако Гърция постави претенциите за българската вода, Турция поставя вече претенции освен и за водата, и за земята на България. Заявката на турския външен министър Хакан Фидан, който, между другото, не е просто дипломат, а един от най-добрите разузнавачи в световен мащаб и човек, който изгради една структура, наречена МИТ, това е Турската специална служба с наистина изключително сериозна, даже злокобна слава не само на територията на Близкия изток и Балканите, но и въобще в Европа като цяло, е човек, който може да бъде описан с няколко думи – той е хищник на международната сцена, той е човекът, който се разпорежда в Сирия в момента, човекът, който определя политиката на Северен Ирак, човекът, който се меси в делата на Азербайджан, човекът, който разпорежда турската политика в Северен Кипър, човекът, който превръща външната политика на Турция в продължение на икономическите и на военните интереси на неоосманисткия режим на Ердоган в момента. Между другото, човек, от когото можем да се учим. Защо? Защото би трябвало и ние по същия начин да защитаваме неотклонно и упорито нашите национални интереси. Защото какво направи Фидан? Той дойде и каза абсолютно ултимативно и същевременно спокойно и невъзмутимо, че ако искаме да предоговорим условията по договора с „Боташ“, които са абсолютно неизгодни за България, престъпни спрямо националния интерес и за които хората, които са го подписали, трябва да носят наказателна отговорност, трябва да разговаряме за изграждането на магистрала „Черно море“ и за съвместни проекти в областта на енергетиката. Което, между другото, е изключително притеснително, защото няма как да не се върнем само две седмици назад и да си спомним думите на министъра на регионалното развитие и благоустройството Шишков, който каза, че новите магистрали в България ще бъдат изграждани на концесия. За нас от ВЪЗРАЖДАНЕ това означава, че може би вече се водят неофициални разговори за това поне една магистрала да бъде дадена на концесия на Турция. Какво всъщност се случва в нашата външна политика, уважаеми сънародници? Защото не е бил само и единствено този разговор, който поне официално е излезе от страна на Фидан, и това, което чухме по медиите. Ние имаме притеснения и неофициална информация, за която днес ще имаме възможност, между другото, само след два часа да питаме министър-председателя тук дали не са водени разговори за водите на Тунджа и Марица, защото миналата и по-миналата година турците поставяха този въпрос. А пък и в крайна сметка, замислете се, България е държава със затихващи функции благодарение на Вас, които гласувате за евро-атлантическата тълпа в този парламент, уважаеми сънародници! Ако не Ви харесва това, че гръцкият министър-председател или турският министър на външните работи идват и хазяйничат в нашата държава, обърнете се към Вас самите, защото Вие сте виновни за това, че нашата държава е превърната в нарицателно за съглашение, за послушание. Вчера, като българин изпитах изключително унижение, срам и позор от начина, по който нашата външна министърка посрещна турския външен министър. Пак повтарям, хищник в международните отношения. Хищни! Имаше среща с... – не знам как да опиша тази среща, всички вече знаете и видяхте начина, по който нашата външна министърка посрещна министъра на външните работи. Недопустимо! Срамно, позорно, унизително! Разбира се, аз все пак трябва да се въздържа от крайни оценки, защото говорим за жена, само че когато говорим за външен министър, трябва да се абстрахираме от това. Не бива и не трябва да ставаме свидетели на подобен позор, защото, между другото, за съжаление, той далеч не е първият подобен, но просто сегашният надмина дори и други позорни случаи, които сме виждали преди в миналото, и не толкова далечното минало, от други външни министри, и министърки. За нас от ВЪЗРАЖДАНЕ тези два случая са изключително симптоматични. Поведението на нашите съседи показва неуважение към България. И ние не можем по никакъв начин да им се сърдим. Нека бъда максимално ясен и точен. Не е луд този, който яде баницата, уважаеми сънародници. Това, че България в момента е една колония, в която всеки прави каквото си иска, е достатъчно добре известен факт. Аз обаче имам един въпрос. И моят въпрос е към министър‑председателя, който сега го няма тук, разбира се, но така или иначе. Въпросът ми е публичен – господин Радев, кой Ви назначи външния министър? Кой Ви го посочи, господин Радев? Кой Ви нареди да сложите госпожа Петрова‑Чамова, която преди това беше кандидатура на ИТН, после беше кандидатура и заместник‑външен министър в правителството на Кирил Петков? Кой, господин Радев, Ви каза? Защото е публична тайна това, че българските външни министри от десетилетия, за съжаление, се посочват от чужди посланици. Кой чужд посланик посочи Чамова? Английският посланик? Чамова беше 10 години на работа в Англия. Говори се, че нейният съпруг има връзки с определени английски среди – така да кажем, евфемистично. А може би е някой друг посланик. Може би е израелският. При всички положения обаче госпожата, която говори български с акцент и която се държи като служител на чужда държава в собственото ни външно министерство, определено е изключително неадекватен избор. Меко казано неадекватен. Предателски е по‑точната дума – колкото и силно да звучи и колкото, пак и в някои нежни уши това да прозвучи крайно радикално. Както винаги сме казвали ние от ВЪЗРАЖДАНЕ в тази зала – ще говорим истината, пък каквото ще да става. Колкото и да не се харесва, колкото и да е грозна, колкото и да е нелицеприятна. Защото, докато избираме красивата лъжа пред грозната истина, накрая ще катастрофираме – и то фатално. Защото след Втората българска държава има Трета, но след Третата – Четвърта няма да има.